Gotha Bg

Мавро Орбини отбелязва, че преди да стане крал, Вълкашин е носил деспотска титла, дадена му от цар Стефан Урош V. За владенията на този феодал преди средата на 60-те години на XIV век трудно би могло да се каже нещо по-определено освен това, че тяхното ядро трябва да се търси в Централна Македония между Прилеп и Скопие. Той вероятно е имал роднински връзки с царица Елена, Стефан Душан и цар Урош.

Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години на XIV век не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи. Напълно в духа на средновековните разбирания и практика Вълкашин и Углеша до средата на 60-те години на XIV век подготвят политическата си хегемония в Македония чрез създаване на разклонена мрежа от роднински връзки, в които се оказват въвлечени почти всички феодални родове. Самият Йоан Углеша още от края на 50-те години, ако не и от по-рано, бил зет на кесаря Войхна, сведенията за който спират в 1359—1360 г. Сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, още преди 1365 г. била омъжена за един от синовете на севастократор Бранко Младенович — Никола Радохна, известен с монашеското си име Роман или Герасим след приемане на строг монашески обред (велика схима). Освен с рода Бранковичи братя Мърнявчевичи били в роднински връзки с феодала Радослав Хлапен — вероятно още в първата половина на шестото десетилетие на XIV век синът на Вълкашин Марко бил женен за Елена, дъщеря на Хлапен. Роднинските връзки на Вълкашин се простирали и в Зета. Неговата дъщеря Оливера била съпруга на зетския владетел Георги Балшич. По всичко изглежда, че и съпругата на Вълкашин, известна от изворите с името Елена, Алена или Ефросина, също е била представителка на някои от феодалните фамилии в Македония. Очевидно е, че през първата половина на 60-те години на XIV век братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние в Македония.

Във връзка с издигането на Вълкашин за крал и на брат му Йоан Углеша за деспот стоят за разрешаване няколко важни проблема, които имат пряко отношение към ситуацията, която се създава в югозападните български земи през 60-те години на XIV век. На първо място внимание заслужават една серия монети на царица Елена и крал Вълкашин. На реверса на тези монети има надпис „крал Вълкашин” или само „крал”, а на аверса — твърде труден за разчитане гръцки надпис, в който се споменават имената на царица Елена и на цар Урош. Известно е, че монетите с надпис „крал” представляват първата „кралска” монетна серия на Вълкашин. Очертава се един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 — август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.

В литературата отдавна е известна също така една грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Симонопетър” от 1363—1364 г., запазена в копие или в „автентичен превод” от 1623 г., направен по нареждане на патриарх Кирил Лукарис. В текста й изрично е казано, че малко преди нейното издаване Углеша бил „коронясай”’ за „деспот на цяла Сърбия и Романия”. Този факт, съчетан с изнесените по-горе съображения за хронологията на кралската титла на Вълкашин, позволява да се смята, че братя Мърнявчевичи са станали съответно крал и деспот в периода 1362 — август/септември 1365 г.

Погледнато формално, титлата „крал” и положението на съвладетел и наследник, което тя предполагала, осигурява на Вълкашин владетелски права върху цялата територия на сръбското царство. В действителност обаче той бил областен владетел в югозападните български земи. Това, което го отличавало от другите областни владетели в тези области, било освен кралската му титла още и по-големият размер на неговите владения и по-голямото му политическо влияние. За голяма част от феодалите в същинските сръбски земи обаче издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг — потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар. Този успех окончателно укрепва положението на двамата владетели в Македония. През лятото на 1371 г. Вълкашин продължава настъплението си на север, но напредването но то е спряно от засилващата се от югоизток османска опасност. Откликвайки на призива на брат си деспот Углеша, той изоставя подготвената акция и потегля с войските си към Тракия. На 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица братя Мърнявчевичи били разгромени и убити от османските завоеватели.

Разгромът на „кръстоносния поход” на деспот Углеша и крал Вълкашин в Източна Тракия и смъртта на двамата владетели слага край на хегемонията на рода Мърнявчевичи в югозападните български земи. Под скиптъра на сина на Вълкашин — Марко, много скоро остава незначителна част от владенията на неговите предшественици.

Крал Марко - худ. М. Караджич

Макар и доста оскъдни, историческите извори позволяват отчасти да се проследи съдбата на първородния син на крал Вълкашин близо едно десетилетие преди издигането му за владетел. В грамотата за манастира „Лавра” чичото на Марко - Углеша точно е отбелязал кого смята за свой приемник: на първо място — брат си Вълкашин, и на второ — своя племенник — без съмнение Марко. Очевидно решителният характер на военното начинание на братя Мърнявчевичи срещу османските завоеватели е изисквал в техните владения да бъде оставен официален наследник. През септември 1371 г. той е управлявал земите на Мърнявчевичи и като такъв посреща вестта за трагичната им гибел. Следователно след Черноменската битка, макар и за кратко време, Марко — вече с титлата „крал” — е владеел или поне се е смятал теоретично за владетел на територия, в сравнение с която всички други феодални княжества от това време изглеждат съвсем незначителни. Това положение се запазва дотогава, докато съседните владетели не слагат ръка на по-голямата част от „наследството на Мърнявчевичи”. В периода от 21 септември до 2—4 декември 1371 г. кралската титла на Марко го превръща формално в съвладетел на все още живия цар Урош, а след неговата смърт — в негов наследник. Този извод е от чисто логическо естество и практическото съществуване на такава ситуация не се потвърждава от наличните извори. Нито един от тях не дава основание да се смята, че синът на Вълкашин е бил реален съвладетел и наследник на сръбския цар.

Разпадането на владенията на крал Марко на практика започва още в началото на 70-те години и придобива особен размах към средата и края на десетилетието. От тях най-напред отпада Сярската област, завладяна от деспот Мануил Палеолог. Малко по-късно цяла Източна Македония попада под властта на братя Драгаши. На север от земите на крал Марко най-напред бил откъснат Призрен, където се установяват неговите сродници Балшичи (преди април 1372 г.). Според Мавро Орбини приблизително по същото време или малко по-късно жупан Никола Алтоманович и княз Лазар Хърбелянович също вземат своя дял от „наследството на Мърнявчевичи”, като слагат ръка върху съседните им области. До 1376—1377 г. бившият съюзник на Вълкашин — Вук Бранкович, бил вече господар на Скопие и земите около града. Следователно за около едно десетилетие след Черноменската битка на крал Марко и на другите живи наследници на Вълкашин останали като владения само земите в Западна Македония.

Когато се проучва съдбата на другите останали живи след 1371 г. наследници на крал Вълкашин, се получават твърде интересни резултати. Вдовицата на Вълкашин — кралица Елена (в монашество Елисавета), или както е известна в народната памет и от надписите върху монети — Ефросина, фигурира във фреските на Марковия манастир и в ктиторския му надпис от 1376— 1377 г. Изненадващо е, че нейните самостоятелни монети, от които досега са известни около 70 броя, са толкова, колкото монетите на крал Марко и брат му Андриаш, взети заедно. Първото възможно обяснение на този факт е, че тя е имала собствено монетосечене още преди 1371 г., но за него няма друго доказателство освен сравнително големия брой нейни монети. Второто възможно обяснение е, че кралица Елена е имала известни владетелски права върху територията на Мърнявчевичи редом с крал Марко или, което е по-вероятно, самостоятелно е управлявала част от нея. Ако вдовицата на крал Вълкашин е управлявала заедно с най-големия си син, остава непонятно защо двамата не са емитирали съвместни монети и защо финансовите й дела били отделени от тези на синовете й Марко и Андриаш. Затова най-приемливото предположение е, че за известно време тя е управлявала известни територии редом с крал Марко, а вероятно и с Андриаш.

Срещаме имената и на още трима сина на крал Вълкашин: Андриаш, Иваниш и Димитър (Митраш). От тях единствен Андриаш се споменава преди 1371 г. (дубровнишката грамота на крал Вълкашин от 5 април 1370 г.). От него има запазени общо 26 самостоятелни монети — т. е. приблизително толкова, колкото и от крал Марко. През 1389 г. със средствата на Андриаш бил издигнат и зографисан манастирът „Св. Андрей” на бреговете на р. Треска, в който е запазен и неговият ктиторски надпис и грамота, писана върху стените му. В грамотата Андриаш е споменат като „втори син на благоверния крал Вълкашин и кралица Елена”, но в нея въобще не става дума за крал Марко. При това положение съвсем логично е да се приеме, че „кралевич Андриаш” към 1389 г., а вероятно и от по-рано самостоятелно е управлявал северозападните области от територията на Мърнявчевичи.

Според Мавро Орбини Иваниш, третият син на крал Вълкашин, не понасял зависимостта си от османските завоеватели и заедно с група свои приближени избягал в Зета. През 1386 г. той и Балша II Балшич загиват в битката срещу османците на Савърското поле. Изглежда, най-малкият син на Вълкашин — Димитър (Митраш), не е управлявал отделна територия в югозападните български земи след септември 1371 г. или поне за подобно твърдение липсват каквито и да било сведения.

След битката на Ровине (17 май 1395 г.), в която крал Марко загива като османски васал, земите му били окончателно покорени от нашествениците. Още преди това — през лятото на 1394 г., Андриаш и Димитър напущат бащините си земи и се озовават в Дубровник, откъдето вземат своите дялове от Вълкашиновия сребърен депозит, възлизащ на 96,73 кг. След това те отиват в Унгария, където Андриаш умира през 1399 г., а Димитър в началото на XV век се издига до поста кастелан на унгарската крепост Вилагош и жупан на областта Заранд. Неговият син бил баща на съпругата на известния босненски феодал Степан Косач.