Цамблак
Първото нещо, на което се натъква един съвременен изследовател на посочения род, е различието в неговото название в старите ръкописи, църковни писания, а по-късно и в публикации, свързани с него, и то от автори от различни националности.
Герб на Григорий Цамблак като митрополит на Киев
Оказва се, че родово-фамилното име на Цамблак е писано различно (освен Цамблак): Цамвлак, Цамвлах, Самвлак, Цимвлах, Цимивлах, Цимивлак, Сомивлак, Шемивлах, Чамъблах, Чамъблак, Щемблат, Зем-блак, Замбак, Цамвлахос (на гръцки) и пр.
На румънски автори като епископ Мелхиседек много им се иска да се признае, че Григорий Цамблак произхожда от влашка (румънска!) фамилия. Той сочи влашки варианти за названието й като „Цамблику”, „Цамблаху”, „Самвлаху”, „Цимлаку”, които названия идвали според него от „Семувлашу”, т. е. „истински влах”, „румънин роден”, „неговата майка била румънка”. Историкът на руската църква митрополит Макарий смята, че Григорий Цамблак бил „сърбин по произход”. Руският историк от румънски произход Полихрон Сирку веднъж се изказва, че Григорий Цамблак произхождал от македонските румъни (власи). И пак той, на друго място, твърди, че „Търновските Цамблаковци са били от небългарско, но знатно произхождение. Може би тяхната фамилия е от с. Арбанаси до Търново, където са били. . . албанци”. А исторически е доказано, че появяването на „арнаутите”, „арбанасчаните”, „албанците” — т. е. на българи от Македония в райони граничещи с Албания, в с. Арбанаси до Търново, се определя към XV—XVI в., т. е. след заглъхването на Цамблаковия род. Не можем също да се съгласим и с едно друго странно и мъгляво определение на А. И. Яци-мирски, известен като добър познавач на живота и творчеството на Григорий Цамблак (после Яцимирски се поправя и подчертава българския произход на Цамблак), че той „бил човек въобще без отечество и без националност”.
Подобни заключения за деец от такъв висок ранг и с потвърдени още през XVв. исторически доказателства за българския му произход и бележит род от В. Търново, град през XIII и XIV в. и столица на България, не могат да се приемат за сериозни от съвременните изследователи.
За Иван Богданов Цамблаковци, като виден род на търновски боляри е основан в началото на XIII в. от „оженен за българка кумански войвода, преминал на българска служба.”
Смятаме, че Иван Богданов се е заблудил за произхода на Цамблак и го търси като дошъл от куманите, заради своеобразното име на рода. Защото това необичайно име може да се търси не само в куманската, а и в прабългарската лексика, като древнотюркска лексика, с положителност силно транскрибирано под влиянието на славянския и гръцкия език, характерни или съпътстващи държавния и цялостния живот на българите пред средновековието. Примери за такива езикови и именни траскрип-ции през ония времена са много. Да вземем например един виден държавник от епохата на царете Симеон и Петър-Георги Сурсувул, което име идва от прабългарската военно-болярска титла „зертобул”. Името на бащата на Григорий Цамблак Урик, Урика, Урокон, силно напомня древ но.тюркски имена като Орхон. Орхан и пр.. макар че някои историци го извеждат от библейското име Уриил или Урил. Впрочем, заслужава си тоя въпрос да бъде анализиран от езиковедите, като не се изключва и възможността, за евентуален древнотракийски произход на родовото име на Цамблаковци.
Първите поименни сведения за хора от Цамблаковия род датират откъм 1330 г. За дейци от тази фамилия може да се открие нещо например, в някои съчинения на византийските историци, в запазени хроники и документи от средновековието. Така един Антоний Цамблак се споменава в договор на византийския император Андроник Палеолог с Венецианската република от 1332 г. Явно е, както често е ставало през средновековието, поради брачни съюзи, родствени връзки между управляващите и владетелски фамилии, че този представител на търновските български Цамблаковци е бил на византийска служба и е заемал длъжности на голям, „велик” управник. На подобна длъжност около 1330 г., след това в Солун, се споменава и Арсений Цамблак, за когото се отбелязва, че имал и синове. За него е известно, че през 1332 г. е бил началник на личното крило на византийската армия във войната на Византия с България, в началото на царуването на Иван Александър. След тази война Арсений Цамблак участвал в мирните преговори с българите, което подсказва, че е владеел българския език, или че — не по-малко важно — е бил влиятелно лице, познато добре и в българския царски двор. Малко по-късно виждаме пак този Арсений Цамблак като член на посолството на византийския император, изпратен с дипломатически задачи при персийския цар Сенахирим. Към края на 40-те години на XIV в. все тоя представител на фамилията Цамблаковци бил назначен за византийски ар-хонт (управител) на града Димотика в Беломорска Тракия.
Трети представител на рода Алексей Цамблак бил кефалия (областен управител) в Сърбия по времето на цар Стефан Душан. А известно е, че тоя сръбски цар е заграбил много български земи в Македония и Тракия, но оставил за местни ръководители, вече под негова власт, пак немалко български боляри и феодали. Такъв е бил например случаят с Въл-кашин, бащата на Крали Марко, после, след смъртта на Стефан Душан, отцепил се от Сърбия и България начело на малка област, обявена за кралство, а той за „крал”.
Четвърти член на фамилията Цамблаковци (не се посочва името му) живял в Италия и останал в историческите анали като „кавалер”, т. е. благородник. Той се споменава в една сатирична средновековна поема „Пътешествието на Мазарини в ада”. Възможно този Цамблак в Италия да е същият, споменаван като „велик архонт” в едно съдебно дело между манастира „Св. Никола” и гражданите на гр. Рентини в Италия. Пак като хипотеза, но напълно възможна, може да се предположи, че именно същото лице от Цамблаковци се споменава във византийски източник за прояви през годините 1331, 1341, 1348 и 1352 г.
За един представител на Цамблаковия род (шести по ред в нашето проучване) се упоменава като за голям византийски велможа през 1348 г., по времето на властването на византийския император Йоан Палеолог. Все като висши византийски управници и чиновници някои Цамблаковци са отбелязани и измежду ръководителите на остров Лемнос (където през 1371 г. е бил заточен от византийците и Евтимий, бъдещият български патриарх, пак от Цамблаковия род).
Интересно е, че в края на XV в. срещаме представители на рода Цамблаковци да заемат високи административни длъжности в Молдова и да се намират в родствени връзки с молдовските владетели. Например Йоан (Иван) Цамблак бил вуйчо (чичо?) на молдовския владетел Стефан Велики (1456—1504 г.). През 1476 г. тоя Йоан Цамблак бил изпратен в Италия, в Рим и Венеция, да моли за помощ против нашествията на турците в Молдова. В сената на Венеция той произнесъл дълга реч на „гръцки език” по въпроса, за който бил изпратен там.
Между немалкото Цамблаковци, които можахме да открием, успяхме да научим името само на една жена — на Мария Цамблакина Палео-логина Асенина. От името й личи, че тя е била в родствени връзки с три знаменити средновековни рода — болярския на Григорий Цамблак, императорския на византийските Палеолози и на българската царска династия Асеновци. Имала е син Алекси, починал през 1444 г. Била е дъщеря на един Палеолог — Асен, и на жена от Цамблаковия род. Приема се, че Мария е била жена на Йоан, принц на Кримска Готия —- византийска област в Крим, преди идването на татарите там, със столица гр. Ман-гуп (Теодоро). Сериозни основания насочват изследователите към твърдението, че Мария Цамблакина е имала и дъщеря — Мария Асенина Палеологина, омъжена през 1472 г. за Стефан Велики, княз (воевода) на Молдавия) 1457—1504 г. и починала през 1477 г., погребана в молдовския манастир „Путна”. Оставила две дъщери.
Появата на Цамблаковци в Молдова не бива да изненадва никого, като се имат предвид три съществени обстоятелства: 1) че по време на Втората българска държава Молдова е влизала в границите на България; 2) че първата жена на българския цар Иван Александър Теодора Басараб е била дъщеря на един от молдовските воеводи — местни управители; и 3) че Григорий Цамблак в продължение на 50 години е бил влиятелно лице пред молдовските владетели след идването си тук през 1401 г. Той е имал възможността да настани тук и да ожени за хора от обкръжението на тези владетели свои роднини, навярно избягали в тази страна сред падането на България под турско робство.
След като посочихме немалко представители на фамилията Цам-блакови (Цамблаковци), заемащи важни административни, военни и други постове в съседни на България страни, без да можем засега да установим в генеаложки ред тяхното родство, нека се върнем към някои от членовете на рода в самото Търново, от където се е разклонил и целият род.
По всичко личи, че фамилията Цамблак е била между най-знатните в Търново тогава, особено през царуването на Иван Александър и Иван Шишман. През същите времена един от Цамблаковците бил „велик примикюр” в столицата. Той е вписан в добавката на Патриарх Евтимий от края на XIV в. в „Синодик на цар Борил” от 1211 г. Ако този „велик примикюр” Цамблак е бил баща на митрополит Киприан, значи е бил и дядо на Григорий Цамблак, защото бащата на последния е брат на Киприан. Такова предположение съществува. Като се има предвид, че почти едновременно от рода Цамблакови излизат на върха на църковното (разбира се, и политическо) ръководство на България, Русия и Молдова, трима негови представители, не можем да отхвърлим предположението, че именно „великият примикюр” Цамблак е бил стълб (основател е бил друг човек, значително по-рано) на рода в България през същата епоха.
За родството си с митрополит Киприан Григорий Цамблак пише сам в творбата си „Похвално слово за Киприан”, слово произнесено на гроба на Киприан през 1409 г. Григорий Цамблак казва за Киприан „брат беаше нашему отцю”, т. е. Киприан е бил брат на бащата, чичо на Григорий Цамблак.
А кой е Киприан? Това е една голяма фигура не само в рода Цамблаковци, но и в историята на България, Русия и на Източноправославната църква. За Киприан е писано немалко от руски и български историци както някога, така и сега. За това ние няма да преповтаряме в подробности неговия живот, роля и заслуги през втората половина на XIV и началото на XV в., а само ще скицираме главното в биографията му. Родил се в Търново около 1336 г. и починал на 16 септември 1406 г. в Москва. Най-напред бил монах в манастира до с. Килифарево, Търновско, ученик на двама големи църковни дейци и книжовници — Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий. Заедно с Евтимий през 1363 г. заминали за Света гора — за манастирите в Атонския полуостров, Солунско, и там престоял десетина години. Учил непрекъснато, станал известен с познанията си на старобългарската и византийската литература, на историята и каноните на християнството. Привлечен на работа във Византийската патриаршия в Цариград през 1375 г., Киприан бил изпратен с дипломатическа мисия в Русия и още през същата година бил избран за патриарх (митрополит) на Литовското княжество, а през 1380 г. за Московски и на „всея Русия” митрополит — най-висшето църковно лице в Русия тогава, изпълнявало функциите на ръководител (патриарх) на Руската православна църква. На този пост Киприан останал седемнадесет години, до смъртта си. Канонизиран е за руски светец през 1472 г.
Св. Киприан - фрагмент от икона
В Русия Киприан не бил само църковно лице, но и политик, съдействал за обединението на Руското княжество. Писал много църковни книги, между които 4 ръкописа („Житие”, „Похвално слово” и др.) за първия руски митрополит Петър. Киприан донесъл много български ръкописи — църковни и литературни произведения, които сам преписвал или уредил размножаването им в Русия. Трябва да се каже, че дейността на Киприан сега се оценява като важен момент в историята и развитието на българо-руските литературни, културни и църковни връзки през средновековието. Киприан бил ревностен проводник на старобългарската писменост в Русия.
Съвсем малко, откъслечни са сведенията за самия баща на Григорий Цамблак, независимо че произхожда от много известна тогава фамилия и вероятно сам е заемал висша държавна или военна длъжност при българските владетели Иван Александър и Иван Шишман. Все пак установява се, че се е казвал Урик (Урика, Урикон) Цамблак. Може да се предполага, че е роден към 1330 г., а е починал в 1379 г. Уважението на Григорий Цамблак към баща му останало за цял живот и той на няколко пъти отбелязва в своите ръкописи „Написа са сiи Тетроевангелие монастирю Нямеческому рукоу Гавраiла монаха, сына Оурикова” (в четвероеван-гелие ръкопис от 1436 г.) или: „Рукоу Гаврiила монаха сина Оурикова” (в чертвероевангелие от 1429 г., запазено в библиотеката на гр. Бодлей, Румъния). А в поменика на Бистрицкия манастир (все в Молдова), започнат от 1407 г., на шестия лист Григорий Цамблак е записан заедно с баща си: „Оурика и сина его, монаха Гаврiила Съиисателе”. По време на смъртта на Урик Цамблак, човек още сравнително млад, около 50 годишен, самият Григорий Цамблак е бил още юноша на 15— 16-годишна възраст. Може би за това, че е останал сирак твърде рано, му е направило голямо впечатление, за да напомня често, че е син на Урика.
И накрая за самия Григорий Цамблак, също голяма средновековна личност, известен по-малко в България с дейността си, колкото в Украйна и особено в Молдова и Румъния.Въпреки известни различия в мненията за рождената година на Григорий — приема се повече 1364 г. като най-вароятна, той е роден в Търново. По-съществени са и спорни мненията за годината на смъртта му. Посочват се годините 1418, 1420, 1429, 1452. За нас най-обоснована е версията на руския учен А. И. Яцимирский, че Григорий Цамблак след 1420 г. е бил схимник-монах под името Гавраил в Нямецкия манастир в Молдова и там работил до 1450 г. Яцимирский се обосновава на ръкописното — литературно и богослужебно наследство на Григорий Цамблак и на монаха Гавраил от същия Нямецки манастир, за когото някои се изказват, че нямал нищо общо с големия книжовник.Григорий Цамблак учил в Търново при Патриарх Евтимий, после в Цариград, във Византийската патриаршия. През 1401 г. от патриаршията го изпращат в Молдова по организацията на тамошната църква. Тук останал като презвитер-проповедник в гр. Сучава, столица тогава на Молдова през годините 1402 и 1403, а после бил игумен на българо-мол-довския манастир в с. Нямцу. От 1406 до 1414 г. прекарал в Литва, а след това бил избран за Киевски и на цяла Русия митрополит: 1414—1418 т.
Григорий Цамблак на Констанцкия събор - архиви на пражкия Карлов университет
Всъщност църковният ранг на Григорий Цамблак като митрополит на Русия се равнявал на длъжността патриарх. След 1414 г. той се връща наново в Нямецкия манастир, отказал се от митрополитството си и от всички обществени и други църковни задължения, като се посветил до края на живота си в Нямецкия манастир изключително на книжовно-писателска дейност.За Молдова името на Григорий е останало като първи просветител на молдовския народ, допринесъл за възприемането на старобългарската писменост и литература в нашата страна. Той е оставил богато литературно наследство — повече от четиридесет похвални слова, жития, служебници, евангелия и пр. Още по негово време Нямецкият манастир се превръща в голям център на славяно-българското слово, като открил тук училище, библиотека и пр., а много български монаси намирали тук приют и възможност да продължат традициите на Търновската книжовна школа.
