Gotha Bg

Произходът на фамилията, чийто родоначалник е комит Никола, отдавна е предмет на дискусии. Под влияние на някои късни извори историците от ХІХ век приемат, че създателят й се е казвал “Шишман Мокри”. Те се ръководят и от едно сведение на византийската принцеса и писателка Анна Комнина (далечна потомка на българския царски род през XII в.). Тя пише за “… българския василевс Мокрос и потомците му, особено Самуил, последният от българската династия …” С откриването на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и на Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) става ясно, че “Шишман” никога не е съществувал. Бащата на Комитопулите се е казвал Никола, а съпругата му - Рипсимия. “Мокрос” според една хипотеза е възможно да е грешка на византийския преписвач, който механично е изопачил първоначалното “Кромос”/Крум (803-814), знаменитият български хан, страшилище за Византийската империя…

Фамилен герб на Комитопулите

Най-широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Друга теза застъпва арменския произход на Комитопулите. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци, които Василий II уж бил “…довел в Македония (Източна Тракия - б.а.) с наемните войски, за да се бият срещу българите. Те обаче в един сгоден момент се откъснаха от императора на гърците и минаха на страната на царя на българите, който беше евнух (цар Роман). Поради своята храброст те се издигнаха в неговите очи…”

Асохиг е бил заинтригуван от някакви слухове за потеклото на “цар Самаел”. И наистина, Рипсимия може би е арменка - както поради името си (“Хрипсиме” - националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър Никола да е получил ръката на “дворцова дама” от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български. Титлата “комит” е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с [пра]български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, при цар Симеон в същия район виждаме олг-таркана Теодор и комита Дристра. Може би Никола е потомък на някоя от тези видни личности. Неговият внук Иван Владислав се самоопределя като “българин родом”. Така “българският самодържец” подчертава принадлежността си към “българския [царски] род”. Византийските хронисти по един и същ начин пишат за “Симеон Българина” (цар Симеон Велики), “Петър Българина” (цар Петър), “Самуил Българина”, “Пресиан Българина” (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), “Арон Българина” (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.

Когато император Йоан I Цимисхи завладява източните български земи той “… се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката (Дунав) и като им оставил достатъчно охрана…” Какво става обаче с останалите български земи? Както изглежда, една обширна територия с градове като Средец (София), Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Охрид, Девол, Видин, дунавският Белград и т.н. остава извън контрола на Константинопол. Българите в незавладените земи полагат усилия да възстановят тежко поразения от византийската агресия държавен организъм. Като се опира се на старите традиции в българското военно-административно устройство и църковната организация, аристокрацията определя общо ръководство. Както съобщава Скилица, тъй като от роднините на цар Петър “… едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата (Константинопол)…” българите предоставят управлението на синовете на комит Никола. Съобщението е отнесено към 976 г., но водещите позиции на Комитопулите несъмнено са факт още от 969 - 971 г. Те съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. Хипотетични остават и центровете на всеки един от тях - най-често се допуска, че Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Арон в Средец, а Самуил във Видин (или Воден?).

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.), около която имало съмнения в отровителство, поставя началото на тежка гражданска война в империята. Обстановката създава благоприятни условия за пълно отхвърляне на чуждата власт. Именно по този повод Скилица пише, че “… българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя” Комитопули. Вероятно това означава, че надигането е с по-широк периметър от земите, в които по-рано Комитопулите са осъществявали властта си.Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор на българите, при който падат и първите жертви. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа, в местността Красивите дъбрави. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия разкрива пред цар Борис II и брат му Роман възможност за бягство. Цар Борис обаче е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман е отведен при Самуил и е коронясан за български цар (978 г.). Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”.

Новият цар се установява в Скопие. Така след падането на Велики Преслав (971 г.) през 978 градът Скопие става столица на българското царство (по-късно Охрид и Преспа). Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет и разграбен, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Никулица, който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро, дн. в Гърция).

Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Цел на похода е Средец, управляван може би от самия Арон. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум.

Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара “…бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото …” Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род.

Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Никулица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония.

Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само “раб Божи”, царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).

През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), “Комитопулът” се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.

Цар Самуил 

Самуил е наречен “самодържавен цар” в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Коронацията на Самуил става най-вероятно в Преспа при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III.

Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава - както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен.

В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика Самуил подчинява Дукля (Зета, дн. Черна гора). Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.

Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на “Дуклянския презвитер” представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж “намразил по неизвестни причини” и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за “хубавата ларисчанка Ирина”.

Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите. Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), а след него Колиндрон и Воден (Едеса). През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от унгарците. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той “… опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си.”

През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей - византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец остават под българска власт.

Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че “…императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си.” Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени.

Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, “…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…”, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Погребан е в родовата гробница на остров Св. Ахил в Преспанското езеро.

Възстановка по черепа на цар Самуил

Гаврил Радомир се възцарява едва на 15 октомври 1014 г. Вероятно под предлог дните на траур в Охрид и Преспа се разгаря задкулисна борба за трона. Няма съмнение, че другият претендент е Иван Владислав. Възгледът за “старшинство на рода” на Арон явно има своите застъпници в средите на българското болярство.

Цар Гавриил Радомир

Цар Иван Владислав

В своето писмо до Василий II новият цар Иван Владислав дава нови обещания за “покорство и подчинение”. След няколко дни пристигат писмени клетви от страна на владетеля и най-видните боляри. При Василий II обаче изненадващо се явява новият кавхан Теодор. Той твърди, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си и на свой ред обещава да го ликвидира! Това трябвало да извърши един подкупен Владиславов “слуга”. Слугата обаче на връщане убива самия Теодор… В тази обстановка Василий II продължава офанзивата и разорява района на Острово (при Арниса, Гърция), след което нахлува в жизнено важното за българската държава Битолско поле (Пелагония). Градът Битоля е завзет. На оставените тук византийски сили е заповядано да опустошават района, докато Василий II продължава похода към столицата Охрид. След кратка обсада градът, в който са “дворците на царете на България”, е превзет. Вътрешната (т.нар. Самуилова) крепост обаче не е овладяна. Българският цар отстъпва на юг към Девол и планините в дн. Северна Албания.

Следващата кампания против българите започва през есента на 1016 г. “Паузата” е използвана от Иван Владислав - Охрид и Битоля са очистени от ромейско военно присъствие, заздравени са българските позиции около Костур, в Софийското поле и т.н. На 20 октомври 1015 г. започва възстановяването на крепостта Битоля “за убежище и за спасение, и за живота на българите”. През май 1016 г. Иван Владислав успява да убеди княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с Византия, да се яви при него. След като получава гаранции, бъдещият светец идва в Преспа, но е убит пред вратите на катедралната църква.

В края на лятото на 1016 г. Василий ІІ за пореден път напада “областта на Триадица” (Средец/София). През пролетта на 1017 г. Василий II се насочва към Костур и плячкосва района. В императорската армия е включена и “варяго-руската дружина”, на която Василий дава една трета от българската плячка. Скоро обсадата на Костур е прекратена, тъй като управителят на Дръстър Цицикий съобщава за опасните планове на Кракра и Иван Владислав. Оказва се, че пернишкият воевода е събрал “…много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл към себе си и печенезите…”

През есента на 1017 г.) Василий II превзема укрепената българска царска резиденция (“василия”) Сетена близо до дн. Лерин (Флорина, Гърция), където намира много жито (явно военновременни запаси). Иван Владислав се отправя срещу ромеите, като прави опит да въвлече противника в засада. При създалата се опасност Василий II сам повежда атаката. Иван Владислав не съумява да овладее положението. Ромеите избиват бягащите българи, в плен пада племенникът на царя със своя елитен отряд. След тази решителна победа Василий II обаче отново се отказва от по-нататъшни действия в планините.

През февруари 1018 г. императорът получава изненадващата вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч. При дуел с патриция Никита Пигонит царят е нападнат коварно в гръб от двама византийски пехотинци… Василий II веднага потегля към България, където нещата вземат извънредно лош обрат. В Охрид и страната се развихря драматична борба, в която връх взема “партията” на онези боляри, които вече са склонни да капитулират пред империята. В тази групировка неочаквано виждаме самата царица Мария. Престолонаследникът Пресиан е трябвало или да бяга от Охрид или пък да остане с верните си сили в планините на днешна Албания. Може би след смъртта на Иван Владислав е проведен събор, който решава капитулацията пред Василий II. През март 1018 г. Василий II започва триумфалния си поход в българските земи. Той влиза тържествено в Охрид, отваря царската хазна и намира в нея царски корони, златоткани одежди, хиляди златни монети. Императорът приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери (знаем името само на най-голямата, Екатерина, византийска императрица през 1057-1059 г.). Царицата получава най-високата титла за дворцова дама - “патриция зости”, както и желаните гаранции за своите роднини и боляри.

Цар Пресиян II

Престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон и верните си войски се укрепява в планината Томор. Пресиан не е коронясан официално от патриарха, но хората му явно го приемат за владетел. Събитията не се развиват така бързо, както е очаквал Василий II. От април, когато императорът влиза в Охрид, до август (капитулацията на Пресиан) минават повече от четири месеца! Василий II изпитва сериозни опасения от действията на българския принц, които могат да доведат до разрастване на съпротивата. По тази причина императорът разполага лагера си при Девол и блокира планината Томор. Пресиан ІІ е откъснат от света, лишен от възможности за получаване на подкрепления, припаси и т.н. Владетелят и хората му губят надежда и се предават (август 1018 г.) - акт, който е схващан като окончателна българска капитулация. Скилица разказва, че Василий II “…издигнал висока трибуна, на която приел Пресиан с братята му (…), като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи.” Пресиан получава титлата “магистър”, а Алусиан и Арон - “патриций”.

В столицата Константинопол/Цариград е устроен още един грандиозен триумф - василевсът влиза тържествено на кон през “Златната врата”, увенчан със златна корона, а пред него вървят царица Мария, Пресиан II и най-знатните българи.

Цар Петър II Делян