Дуло
Ранно средновековна владетелска династия, управлявала империята на хуните, българската държава и други варварски кралства от епохата. Името й е известно от т.нар. “Именник на българските владетели” преведен на славянски език през ІХ в. За основоположник на династията се счита хунският вожд Баламер, който в края на ІV и началото на V в. предвожда хунски клан в степите на Централна и Източна Европа.
Атила (името му вероятно идва от готското “атта” - т.е. “баща”) е най-могъщият варварски владетел и пълководец на средновековието, управлявал до смъртта си през 453 г. най-голямата европейска държава по това време. При неговото управление хуните са най-голямата заплаха за Източната и Западната Римска империя. Той нахлува два пъти на Балканите, като втория път обсажда Константинопол, пресича Германия и Галия до Орлеан преди да бъде спрян в битката при Шалон и прогонва западния император Валентиниан III от собствената му столица Равена.
Макар че империята на Атила умира заедно с него, той се превръща в легендарна фигура в европейската история. Наречен още приживе Бич Божий, той и до днес е запомнен като символ на жестокост и хищност. Според “Именника” Атила (наречен в него Авитохол) живял в продължение на 300 години и бил наследен от Ирник, чийто живот продължил също легендарните 150 години. Ирник историците идентифицират като най-малкия и любим син на Атила - Ернак, за когото било предсказано, че единствен ще продължи Атиловия род.
След смъртта на Атила синовете му Ирник и Денгизих влизат в конфликт с посочения за наследник техен брат Елак, и разделени, са разгромени в битката при Недао през 454 г. Подчинените им племена се отделят и основната част от хуните се изтегля от Централна Европа в Черноморските степи. Не след дълго Денгизих е убит от алана Аспар, а главата му е изпратена в Константинопол. Ирник получава от Константинопол правото да се засели в провинция Малка Скития (дн. Бесарабия или Добруджа) като византийски федерат.
Наследниците на Ирник са ни известни от историята на Волжките българи “Джагфар тарихи”, чиято достоверност се оспорва от някои историци. Според нея Ирник бил наследен от сина си Джураш Масгут, той от неговия син Татра, той от сина си Баян Челбир, а той от своя син Тубджак. Тубджак имал двама сина - Органа и Албури, които живеели в началото на VІІ в. по време на аварската хегемония над Източна и Централна Европа.
Въпросният Органа именно е онзи “хунски” аристократ, който по времето на император Ираклий намерил убежище в Константинопол, заедно с племенника си Кубрат (в Именника Курт, вероятно Курт’бат, т.е. Курт с добавка “бат” - по голям брат, старши съвладател). Чичото, племенникът и свитата им приели християнството и заедно с него високите титли патриции и покровителството на императора. По-късно Кубрат повел въстание против аварите и се превърнал във фактическия основател на българската държава някъде около 632 г. В средището й на територията на днешна Украйна е открит гробът на Кубрат, идентифициран по три пръстена - два на самия владетел и един на чичо му Органа (Бат’Оркан).
Кубрат и синовете му - худ. Димитър Гюдженов
Кубрат имал няколко синове - първородния Бат’Баян, предводителя на котрагите Котраг, предводителя на оногундурите Аспарух (Испор, Еспор, Есперих, Аспар-хрук; вероятно Аспар с добавка готското “рих”, т.е. “крал”), Кубер и Алцег. Между тях още приживе на баща им възникнали противоречия, заради което му се наложило да ги призовавав към единство. След смъртта му обаче междуособиците все пак избухнали. В тях според Джагфар Тарихи ключова роля изиграл и братът на Кубрат и чичо на петимата му сина Шамбат.
В междуособиците се намесили и хазарите, на които се подчинил Батбаян. Аспарух бил принуден да пренесе столицата си в делтата на река Дунав, непосредстевно до византийската империя. Това съседство се сторило нежелано на Константинопол и срещу българите бил организиран поход, който обаче претърпял неуспех. Така през 680-681 г. България за пръв път овладяла територия на юг от река Дунав. Въпреки това България запазила големи територии на север, за което говори и фактът, че гроба на Аспарух е намерен непосредствено до гроба на баща му Кубрат по течението на река Днепър.
Преселението на Аспарух - худ. Н. Павлович
Братята на Аспарух Кубер и Алцек първоначално се подчинили на аварите, но по-късно навлезли във Византия и се заселили съответно край Солун и Битоля на Балканите и край Венеция в Италия. В днешна Албания е намерено съкровище на Кубер. Той продължил да поддържа връзки с владетелите в Плиска, за което говори един от надписите край Мадарския конник, в който Тервел говори за “моите чичовци в Солун”.
Синът на Аспарух Тервел в началото на управлението си помогнал на детронирания византийски император да си върне властта в Константинопол, заради което получил титлата кесар, а вероятно и императорската дъщеря за жена. По-късно Тервел разбил арабската обсада на Константинопол и подобно на франския крал Карл Мартел спрял ислямската инвазия в Европа. Може би по тази причина българската църква дълги години поддържала култа към св. крал Тривелий, т.е. Тервел.
Тервел в Цариград - худ. Д. Гюдженов
След Тервел България била управлявана от още двама владетели от династията Дуло - Кормесий (Кормес, Курмис, вероятно Крум (І-?) и Севар. След това династията била детронирана.
Съществуват някои хипотези, че дунавските Дуло не изчезнали през VІІІ в., продължили да играят роля в българската история. Така например през ХІ в. в Трансилвания управлявал аристократичен род на име Дюла. Една княгиня от този род на име Шаролта се омъжила за унгарския принц Геза, който, както ще видим по-долу, се падал нейн далечен братовчед, доколкото унгарската кралска династия се явява клон на династията Дуло.
За разлика от потомците на Аспарух обаче, потомците на Бат`Баян продължили да играят ключова роля в историята на Централна и Източна Европа още няколко века. След като се подчинил на хазарите първородният Кубратов син застанал начело на васално княжество, наречено Черна България. Неговия престол бил наследен от сина му Бат`Тимер, той от сина си Сулаби и така по права мъжка линия през Авар, Тат`Утяг, Караджар, Угир Айдар и Джилки до княз Алмуш. Въпросният Алмуш се нарежда по значимост за историята на Дуло непосредствено след Атила и Кубрат, защото той поставя началото на две нови държави, с ключова роля в европейската история и две нови династични линии.
Унгарци предвождани от Арпад - худ. Арпад Фезти
Първата държава е Унгария, първата династична линия - легендарната първа унгарска кралска фамилията на Арпадите. За този факт свидетелстват Според няколко унгарски хроники (анонимната „Делата на унгарците” от 1200 г. с вероятен автор Магистър П., „Делата на хуните и унгарците” от Симон Кеза, написана в края на ХIII в., „Илюстрираната унгарска хроника” от ХIV в. и „Виенската илюстрирана хроника”, съставена от Ян де Турош през ХV в.) Арпадите водят началото си от някой си принц Алмуш (или Алмош/Алмиш). Относно произхода на Алмуш, някои хроники изброяват имената на повече от 40 негови предшественици, но повечето от тях са легендарни, а не реално съществували исторически личности. Затова изводът на повечето съвременни унгарски изследователите е, че вероятно името на принц Алмуш произлиза от името на едноименния княз на черните българи. Нещо повече! В “Историята на Джагфар” Алмуш е баща на Арбат и именно Арбат със своята армия от „моджари” (вероятно маджари=унгарци) се настанил в Централна Европа и положил основите на племенната федерация, която по-късно прераснала в кралство. И не на последно място - династията на Арпадите вярвала, че произхожда от династията на Атила.
Паметник на св. крал Ищван в Будапеща.
Династията на Арпадите продължава да управлява Унгария до ХІ в. Нейният най-известен представител е св. крал Ищван (Стефан), който скъсал с варварската традиция и наложил християнството.
Втората държава, чието начало поставил княз Алмуш е Волжко-Камска България. След унищожаването на Черна България той, начело на част от народа си се преселил на север и създал княжеството, което просъществувало до нашествието на татарите през ХІІІ в. Любопитен факт е, че Алмуш наложил в държавата си исляма и изградил здрави връзки с арабския свят, а двата главни града Болгар и Биляр се превърнали в центрове на ориенталската цивилизация. Династията Дуло управлявала Волжко-Камска България през целия период на нейното съществуване.
Накрая трябва да се отбележи още една личност, която ако наистина е от династията Дуло - ще да е принадлежала към онези нейни представители, които и след Х в. останали да живеят в Приазовието, в земите на черните българи. Става въпрос за византийския аристократ Георгий Цуло, който през ХІ в. управлява провинцията Херсонес (полуостров Крим в днешна Украйна).
