Последни публикации:  Лолови, Саксен, Дреникови, Кастриоти (Хаджипакови и Пееви)

През 1763 г. в германския град Гота излиза първият генеалогичен сборник, т.нар. “Алманах дьо Гота”, който през следващите столетия ще се превърне не просто в най-известния алманах на европейската аристокрация, но и в еталон за генеалогичен ресурс. Амбицията на електронното издание Gotha Bg е да стане българския генеалогичен еталон и да представи изчерпателно (и постоянно обновявани) всички основни категории българска и свързана с България аристокрация.

Основни категории:

Владетели и владетелски династии
Боляри и болярски фамилии от варварската епоха
Боляри и болярски фамилии от ІХ-ХІ в.
Византийски аристократи от български произход
Боляри и болярски фамилии от ХІІ-ХІV в.
Българи и български фамилии - аристократи в чужди дворове
Българи - аристократи в Османската империя и васалните й княжества
Потомци на болярски фамилии след османското завоевание
Чуждестранни аристократи и аристократични фамилии в България
Българки омъжени в чужди аристократични фамилии

“Алманах дьо Гота” излиза ежегодно до 1944 г., а след това през няколко години или в интернет. По традиция аристокрацията в Алманаха се категоризира по йерархичен (висша, средна и нисша аристокрация) и по хронологичен (прастара - урадел и нова - брифадел аристокрация). В случая с България обаче, поради превратната й историческа съдба тази класификация не е напълно подходяща. По тази причина в Gotha Bg е предложен друг подход, по-адекватен на българските исторически реалности. Всяка от горните категории е препратка към кратка информация за съответния вид аристокрация и подробен индекс на фамилиите или отделните личности (когато до нас са достигнали само отделни имена), спадащи към нея.

В българската историография науките тясно свързани с аристокрацията като генеалогия или хералдика, винаги са били подценявани. Тази липса обаче е фатална, защото нация без истински елит е обречена да играе второстепенна роля в европейския политически, културен и стопански живот. Мисията на Gotha Bg и нашите партньори е да променим това. За връзка с нас, препоръки или забележки, пишете ни на адрес gothabg@abv.bg или в коментари под отделните статии.

Нашите партньори:

Произходът на фамилията, чийто родоначалник е комит Никола, отдавна е предмет на дискусии. Под влияние на някои късни извори историците от ХІХ век приемат, че създателят й се е казвал “Шишман Мокри”. Те се ръководят и от едно сведение на византийската принцеса и писателка Анна Комнина (далечна потомка на българския царски род през XII в.). Тя пише за “… българския василевс Мокрос и потомците му, особено Самуил, последният от българската династия …” С откриването на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и на Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) става ясно, че “Шишман” никога не е съществувал. Бащата на Комитопулите се е казвал Никола, а съпругата му - Рипсимия. “Мокрос” според една хипотеза е възможно да е грешка на византийския преписвач, който механично е изопачил първоначалното “Кромос”/Крум (803-814), знаменитият български хан, страшилище за Византийската империя…

Фамилен герб на Комитопулите

Най-широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Друга теза застъпва арменския произход на Комитопулите. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци, които Василий II уж бил “…довел в Македония (Източна Тракия - б.а.) с наемните войски, за да се бият срещу българите. Те обаче в един сгоден момент се откъснаха от императора на гърците и минаха на страната на царя на българите, който беше евнух (цар Роман). Поради своята храброст те се издигнаха в неговите очи…”

Асохиг е бил заинтригуван от някакви слухове за потеклото на “цар Самаел”. И наистина, Рипсимия може би е арменка - както поради името си (“Хрипсиме” - националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър Никола да е получил ръката на “дворцова дама” от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български. Титлата “комит” е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с [пра]български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, при цар Симеон в същия район виждаме олг-таркана Теодор и комита Дристра. Може би Никола е потомък на някоя от тези видни личности. Неговият внук Иван Владислав се самоопределя като “българин родом”. Така “българският самодържец” подчертава принадлежността си към “българския [царски] род”. Византийските хронисти по един и същ начин пишат за “Симеон Българина” (цар Симеон Велики), “Петър Българина” (цар Петър), “Самуил Българина”, “Пресиан Българина” (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), “Арон Българина” (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.

Когато император Йоан I Цимисхи завладява източните български земи той “… се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката (Дунав) и като им оставил достатъчно охрана…” Какво става обаче с останалите български земи? Както изглежда, една обширна територия с градове като Средец (София), Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Охрид, Девол, Видин, дунавският Белград и т.н. остава извън контрола на Константинопол. Българите в незавладените земи полагат усилия да възстановят тежко поразения от византийската агресия държавен организъм. Като се опира се на старите традиции в българското военно-административно устройство и църковната организация, аристокрацията определя общо ръководство. Както съобщава Скилица, тъй като от роднините на цар Петър “… едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата (Константинопол)…” българите предоставят управлението на синовете на комит Никола. Съобщението е отнесено към 976 г., но водещите позиции на Комитопулите несъмнено са факт още от 969 - 971 г. Те съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. Хипотетични остават и центровете на всеки един от тях - най-често се допуска, че Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Арон в Средец, а Самуил във Видин (или Воден?).

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.), около която имало съмнения в отровителство, поставя началото на тежка гражданска война в империята. Обстановката създава благоприятни условия за пълно отхвърляне на чуждата власт. Именно по този повод Скилица пише, че “… българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя” Комитопули. Вероятно това означава, че надигането е с по-широк периметър от земите, в които по-рано Комитопулите са осъществявали властта си.Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор на българите, при който падат и първите жертви. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа, в местността Красивите дъбрави. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия разкрива пред цар Борис II и брат му Роман възможност за бягство. Цар Борис обаче е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман е отведен при Самуил и е коронясан за български цар (978 г.). Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на “царския род”.

Новият цар се установява в Скопие. Така след падането на Велики Преслав (971 г.) през 978 градът Скопие става столица на българското царство (по-късно Охрид и Преспа). Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет и разграбен, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Никулица, който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в “Св. Ахил” в Преспанското езеро, дн. в Гърция).

Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Цел на похода е Средец, управляван може би от самия Арон. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум.

Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара “…бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото …” Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род.

Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Никулица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония.

Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само “раб Божи”, царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).

През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), “Комитопулът” се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.

Цар Самуил 

Самуил е наречен “самодържавен цар” в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Коронацията на Самуил става най-вероятно в Преспа при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III.

Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава - както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен.

В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика Самуил подчинява Дукля (Зета, дн. Черна гора). Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.

Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на “Дуклянския презвитер” представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж “намразил по неизвестни причини” и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за “хубавата ларисчанка Ирина”.

Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите. Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), а след него Колиндрон и Воден (Едеса). През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от унгарците. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той “… опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си.”

През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей - византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец остават под българска власт.

Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че “…императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си.” Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени.

Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, “…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…”, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Погребан е в родовата гробница на остров Св. Ахил в Преспанското езеро.

Възстановка по черепа на цар Самуил

Гаврил Радомир се възцарява едва на 15 октомври 1014 г. Вероятно под предлог дните на траур в Охрид и Преспа се разгаря задкулисна борба за трона. Няма съмнение, че другият претендент е Иван Владислав. Възгледът за “старшинство на рода” на Арон явно има своите застъпници в средите на българското болярство.

Цар Гавриил Радомир

Цар Иван Владислав

В своето писмо до Василий II новият цар Иван Владислав дава нови обещания за “покорство и подчинение”. След няколко дни пристигат писмени клетви от страна на владетеля и най-видните боляри. При Василий II обаче изненадващо се явява новият кавхан Теодор. Той твърди, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си и на свой ред обещава да го ликвидира! Това трябвало да извърши един подкупен Владиславов “слуга”. Слугата обаче на връщане убива самия Теодор… В тази обстановка Василий II продължава офанзивата и разорява района на Острово (при Арниса, Гърция), след което нахлува в жизнено важното за българската държава Битолско поле (Пелагония). Градът Битоля е завзет. На оставените тук византийски сили е заповядано да опустошават района, докато Василий II продължава похода към столицата Охрид. След кратка обсада градът, в който са “дворците на царете на България”, е превзет. Вътрешната (т.нар. Самуилова) крепост обаче не е овладяна. Българският цар отстъпва на юг към Девол и планините в дн. Северна Албания.

Следващата кампания против българите започва през есента на 1016 г. “Паузата” е използвана от Иван Владислав - Охрид и Битоля са очистени от ромейско военно присъствие, заздравени са българските позиции около Костур, в Софийското поле и т.н. На 20 октомври 1015 г. започва възстановяването на крепостта Битоля “за убежище и за спасение, и за живота на българите”. През май 1016 г. Иван Владислав успява да убеди княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с Византия, да се яви при него. След като получава гаранции, бъдещият светец идва в Преспа, но е убит пред вратите на катедралната църква.

В края на лятото на 1016 г. Василий ІІ за пореден път напада “областта на Триадица” (Средец/София). През пролетта на 1017 г. Василий II се насочва към Костур и плячкосва района. В императорската армия е включена и “варяго-руската дружина”, на която Василий дава една трета от българската плячка. Скоро обсадата на Костур е прекратена, тъй като управителят на Дръстър Цицикий съобщава за опасните планове на Кракра и Иван Владислав. Оказва се, че пернишкият воевода е събрал “…много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл към себе си и печенезите…”

През есента на 1017 г.) Василий II превзема укрепената българска царска резиденция (“василия”) Сетена близо до дн. Лерин (Флорина, Гърция), където намира много жито (явно военновременни запаси). Иван Владислав се отправя срещу ромеите, като прави опит да въвлече противника в засада. При създалата се опасност Василий II сам повежда атаката. Иван Владислав не съумява да овладее положението. Ромеите избиват бягащите българи, в плен пада племенникът на царя със своя елитен отряд. След тази решителна победа Василий II обаче отново се отказва от по-нататъшни действия в планините.

През февруари 1018 г. императорът получава изненадващата вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч. При дуел с патриция Никита Пигонит царят е нападнат коварно в гръб от двама византийски пехотинци… Василий II веднага потегля към България, където нещата вземат извънредно лош обрат. В Охрид и страната се развихря драматична борба, в която връх взема “партията” на онези боляри, които вече са склонни да капитулират пред империята. В тази групировка неочаквано виждаме самата царица Мария. Престолонаследникът Пресиан е трябвало или да бяга от Охрид или пък да остане с верните си сили в планините на днешна Албания. Може би след смъртта на Иван Владислав е проведен събор, който решава капитулацията пред Василий II. През март 1018 г. Василий II започва триумфалния си поход в българските земи. Той влиза тържествено в Охрид, отваря царската хазна и намира в нея царски корони, златоткани одежди, хиляди златни монети. Императорът приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери (знаем името само на най-голямата, Екатерина, византийска императрица през 1057-1059 г.). Царицата получава най-високата титла за дворцова дама - “патриция зости”, както и желаните гаранции за своите роднини и боляри.

Цар Пресиян II

Престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон и верните си войски се укрепява в планината Томор. Пресиан не е коронясан официално от патриарха, но хората му явно го приемат за владетел. Събитията не се развиват така бързо, както е очаквал Василий II. От април, когато императорът влиза в Охрид, до август (капитулацията на Пресиан) минават повече от четири месеца! Василий II изпитва сериозни опасения от действията на българския принц, които могат да доведат до разрастване на съпротивата. По тази причина императорът разполага лагера си при Девол и блокира планината Томор. Пресиан ІІ е откъснат от света, лишен от възможности за получаване на подкрепления, припаси и т.н. Владетелят и хората му губят надежда и се предават (август 1018 г.) - акт, който е схващан като окончателна българска капитулация. Скилица разказва, че Василий II “…издигнал висока трибуна, на която приел Пресиан с братята му (…), като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи.” Пресиан получава титлата “магистър”, а Алусиан и Арон - “патриций”.

В столицата Константинопол/Цариград е устроен още един грандиозен триумф - василевсът влиза тържествено на кон през “Златната врата”, увенчан със златна корона, а пред него вървят царица Мария, Пресиан II и най-знатните българи.

Цар Петър II Делян

И накрая за самия Григорий Цамблак, също голяма средновековна личност, известен по-малко в България с дейността си, колкото в Украй­на и особено в Молдова и Румъния.Въпреки известни различия в мненията за рождената година на Гри­горий — приема се повече 1364 г. като най-вароятна, той е роден в Търново. По-съществени са и спорни мненията за годината на смъртта му. Посочват се годините 1418, 1420, 1429, 1452. За нас най-обоснована е версията на руския учен А. И. Яцимирский, че Григорий Цамблак след 1420 г. е бил схимник-монах под името Гавраил в Нямецкия манастир в Молдова и там работил до 1450 г. Яцимирский се обосновава на ръкописното — ли­тературно и богослужебно наследство на Григорий Цамблак и на мо­наха Гавраил от същия Нямецки манастир, за когото някои се изказ­ват, че нямал нищо общо с големия книжовник.Григорий Цамблак учил в Търново при Патриарх Евтимий, после в Цариград, във Византийската патриаршия. През 1401 г. от патриаршия­та го изпращат в Молдова по организацията на тамошната църква. Тук останал като презвитер-проповедник в гр. Сучава, столица тогава на Молдова през годините 1402 и 1403, а после бил игумен на българо-мол-довския манастир в с. Нямцу. От 1406 до 1414 г. прекарал в Литва, а след това бил избран за Киевски и на цяла Русия митрополит: 1414—1418 т.

Григорий Цамблак на Констанцкия събор - архиви на пражкия Карлов университет

Всъщност църковният ранг на Григорий Цамблак като митрополит на Русия се равнявал на длъжността патриарх. След 1414 г. той се връща наново в Нямецкия манастир, отказал се от митрополитството си и от всички обществени и други църковни задължения, като се посветил до края на живота си в Нямецкия манастир изключително на книжовно-писателска дейност.За Молдова името на Григорий е останало като първи просветител на молдовския народ, допринесъл за възприемането на старобългарска­та писменост и литература в нашата страна. Той е оставил богато ли­тературно наследство — повече от четиридесет похвални слова, жития, служебници, евангелия и пр. Още по негово време Нямецкият манастир се превръща в голям център на славяно-българското слово, като открил тук училище, библиотека и пр., а много български монаси намирали тук приют и възможност да продължат традициите на Търновската книжов­на школа.

 
Фамилия от югозападна България, според семейното предание произхождаща от “последния кратовки княз” Никола Бойчик.

Град Кратово, в североизточна Македония е един забележителен културно исторически център през XV, XVI и XVII век. Историята на града не би била разбрана, ако се отмине въпросът за саксонците, сир. немските рудари, дошли в района на Кратово още през 14 век и чиято многовековна дейност се е оказала изключително ценна в добива на различни видове руда и преработването в т.нар. “мадани”, собствениците им маданджии. Такива са били и кратовските князе. За тях ето какво е отбелязал Тянко Йорданов: “…И при турците мините в Кратово били държавни. Наематели били главно кратовските велможи, като княз Димитър през ХVІ в., княз Андрея, княз Никола и др. Местните князе запазили привилегиите си като управници на рудниците…” Но преди да спрем вниманието си на тази вероятно няколковековна българска княжеска институция в Кратово, да отбележим и останалите следи в местните имена от германците - сасите в топонимията на района. Та дори и досега в народния диалектен говор в кюстендилско се използва думата “спацира се”, т.е. “шляе се безцелно”, разхожда се и си губи времето, от немската дума “спацирен”.

Рудниците и маданите в ръцете на кратовските князе, както бе вече казано, и производството на немалки количества олово, желязо, злато и др., немалките богатства на тези люде ги правели щедри дарители към големите околни - близки манастири на първо място Лесновския и Осоговския манастир, със съредоточена в тях книжовно преписваческа религиозна книжнина през ХV-ХVІІ в. Така тези духовни центрове на българщината по това време, манастирското строителство и поддържане, особените жилищ-кули на кратовските князе и българския характер на населението, за което свидетелстват дори и много по-късните фамилни имена, някои явно имат своя средновековен произход. Много голямо развитие получили различните занаяти, особено златарството - куюмджийството. Уместно би било тук да отбележим, че св. Георги (наричан още Софийски), бил син на княз Димитър и Сара от Кратово, който дошъл да учи златарство в София. На 18 годишна възраст, край София на 11 февруари 1515 г. бил изгорен, поради това, че не приел да стане мюсюлманин и да се ожени за влюбена в него туркиня. На около 90-годишна възраст княз Димитър починал през 1564 , един от известните кратовски маданджии, по чието покровителство на Лесновския манастир биват извършвани преводи, преписи и друга книжна дейност.

Княз Никола Бойчик (1584-1624). Всички данни показват, че този е последният кратовски княз, след посочените вече преди него. Най-важните данни, които имаме за княз Никола, науката дължи на Ефрем Каранов, който ги публикува в края на 19 век. Като ктитор на Лесновския манастир, маданджия и производител, той препокрива с оловен покрив манастирската църква. Това се вижда от следния надпис на покрива, който гласи: Препокри княз Кратовски Никола Бойчик, при игумена Спиридон и майстор Дамян и Богое, Петър. Лето от Адама 7089, от Христа 1581″. Лично Йордан Иванов е проявил голям интерес да види този надпис, изписан върху оловния покрив през януари 1908 г., но поради сняг на покрива се задоволил с преписа на Е. Каранов. Така че, тези данни, а и някои следващи хвърлят светлина върху житието на княз Никола Бойчик, наречен Кратовски, според надписа от 1581 г. Трудно е да се каже, дали посочените кратовски князе Андрей, Димитър и Никола, а и други имат едно родово потекло, но в края на краищатаизлиза, че княз Никола е последният на тази българска средновековна институция. Писмени и други данни говорят, че голямото му дело е продължено от синовете му Михаил, Златан и Коста.

Митрополит Михаил Коласийски. Това е най-малкият син на княз Никола, известен като митрополит през средата на ХVІІ в., наричан Коласийски, т.е. Кюстендилски, но и Кратовски. Името му се споменава през 1652-1660 г. Името Коласийски се получило поради това, че митрополията имала седалище в село Колуша, Кюстендилско, в този период.

Самият митрополит Михаил след първото си посещение в Москва се среща с руския цар Алексей Михайлович през ноември 1651 г., която се дължи на бягството от Кюстендил в Москва, Света гора, Йерусалим и пр. Той е оставил и някои значими бележки за това бягство, отбелязвайки, че е син на кратовския княз Никола. В началото обаче на ХVІІ в., Никола Бойчик е сполетян от невероятни беди - отнемат бащините му правдини, синът на кратовския каймаканин отвлича насила дъщеря му и я потурчват. Самият княз Никола приел свещенически сан, а синът си Михаил дал като послушник при сръбския архиепископ Паиси, при когото служил 15 години като архидякон. След смъртта на Паиси, Михаил бил поставен за Коласийски (Бански-Кюстендилски) митрополит. Не е известно колко години е прекарал тук и принуден да бяга от преследване от турците за някаква сума от 500 “златника” глоба. Брат му Венелин бил уловен от турците, та се наложило и за него да дава откуп. По-късно със същия си брат отново е в Москва, но се завръща в родната земя, в Лесновския манастир до Кратово.

За бедата, която сполетяла княз Никола в началото на ХVІІ в. и последвалите нещастия и разсипването на този вековен княжески род довели и бягството от Кратово на двамата женени с по две деца - Златан и Коста в Кюстендилско. Дали това е станало по времето на брат им Михаил, като Коласийско-кюстендилски митрополит, трудно е да се каже, но са известни няколко много важни последствия от това бягство на двамата братя. Близките някогашни отношения между княз Никола и кюстендилския санджакбей от края на ХVІ и началото на ХVІІ в. все пак се оказали полезни. Княз Никола за двамата си сина откупил цялото землище на с. Блатец от турските му владетели Шахин бей и Узун бей за крупната сума от четири и половина оки злато. Така възникнал родът Сефтерци и защо така е бил наречен, сегашните обяснения не са много правдоподобни, че идва от наречието “сефте” и пр. Но Златан и Коста, в Блатец заварват наследниците на поп Павле, който бил джелепкешан, споменат през 1576 г. Напълно допустимо е, че това е същият, преди това игумен на Лесновския манастир, обвинен в злоупотреби с манастирско имущество. От друга страна, известно е, че от рода на княз Никола Бойчик имало четирима игумени на Лесновския манастир.

Историческите документи показват, че от Кратово, в близките до Кюстендил села имало и други преселниц, като Димитър от Кратово в село Колуша, - джелепкешанин от 1576 г.; други заселници в с. Соволяно, така че не са единствените заселници от Кратово в с. Блатец.

Историята на кратовските князе не е проблем толкова на сръбската историческа наука, колкото на българската късна средновековна история. Както се вижда княз Никола Бойчик, чрез синовете си митрополит Михаил, посещавал на два пъти Москва (1651 и 1657-1660 г.), за да урежда мисионерски задачи между българския Лесновски манастир и руския цар Алексей Михайлович, а Златан и Коста направили от с. Блатец свободн-раецко село и дебрентджийско с особени привилегии, за следващите няколко столетия до Освобождението на България 1878 г.

Полски графски род, чийто представител през втората половина на ХІХ в. се премества в България и поставя началото на българския клон на фамилията.

Герб на графовете Домбровски 

Станислав Домбровски е роден около 1840 г. в Люблинското воеводство в много заможно графско семейство. Роден с титла граф, Станислав завършва висше образование - става строителен инженер. Тъкмо започва да упражнява специалността си, когато селяните в завладените от руския царизъм полски земи се разбунтували. Те вдигат през януари 1863 г. въстание, което продължава година и половина. Домбровски взема съдбовно решение и е знаменосец на селските маси.

Руските войски обаче жестоко потушават бунтовниците и инженерът е принуден да емигрира от Полша. Добре въоръжен, той се придвижва пеша през гори и поля, докато накрая се озовава в Турската империя. В Цариград полякът се запознава с Михаил Чайковски - известния Садък паша. Вероятно с негова помощ той е настанен от 1865 г. на служба като технически инструктор по строежа на шосето Одрин-Пловдив-Пазарджик.

В спомените си възрожденският книжовник Йоаким Груев пише, че през лятото на 1869 г. започва строежът на шосето Пловдив-Пазарджик под надзора на Ибрахим бей. “Главен инструктор по шосето и мостовете в Пловдивски окръг бе полякът Добруски (Домбровски). Той, както и мнозина поляци на турска служба, бе същевременно вършил и службата на таен агент и експлоатирал наивността на турските управници.”

В българските земи графът върши работата си на професионален революционер. И като такъв е заподозрян от турските управници, които го следят и наричат нарочно “будала”. Настъпва моментът, в който подозрителността на властите взема застрашителни размери. Михаил Чайковски дава гаранции за инженера, но Домбровски разбира, че животът му виси на косъм. И той намира изход от сложната ситуация, за да приспи вниманието на тези, които го наблюдават.

През есента на 1869 г. графът се оженва в Пазарджик за красивата и от известния род Грънчарови девойка Елена Златкова (1844-1919 г.). После заминава като предприемач в Баронхиршовата компания по строежа на жп линията Одрин-Белово. Тази служба гарантира сигурността му. Тя му дава и възможност да работи на воля сред обикновените българи и да ги подготвя за въстание.

Единственото дете на инженер Домбровски е кръстено на него - Станислав. То се ражда на 30 август 1870 г. в Хасково. Синът живее до 1913 г. и подобно на баща си става инженер. От есента на 1870 до лятото на 1873 г. графът е член на Интернационалния таен революционен комитет в Алмали (дн. село Ябълково, Хасковско). Той е съставен от българи, поляци и чехи. За седалище на комитета служи тъй нареченият Славянски дом - една непретенциозна постройка, която днес е уникален паметник в историята на българските железници и на революционното ни минало. Тук често минава Левски и възлага задачи на високо образованите хора с широка славянска душа. Те му се заклеват, че са готови да дадат живота си за свободата на поробените българи.
Председател на Интернационалния таен комитет е даскал Д. Х. Ралов. Той пише в спомените си, че веселото настроение в Славянския дом се поддържало от инженер Домбровски. Графът обичал да казва на добродушния чех, инженер Антонин Свобода: “Миличек мой пастир, дай ми да сторя един грях, да откъсна главата на руския цар и турския султан, за да направя най-дивното, най-светлото дело пред олтаря на царството небесно, да освободя два поробени народа!”

Движен от тези чувства и разбирания, Домбровски избира сред работниците от трасето най-коравите българи и организира през 1872 г. рота за военно обучение, както го е учил Апостолът. Графът ги карал да тренират и фехтовка с думите: “Трябва да научите как се режат турски глави!” Двамата с инженер Свобода заминават за Одрин, за да купят на учениците си оръжие. В Одрин полякът се скарва със своите колеги, които под влияние на гърците преследвали всички българи като бунтовници. Когато се връща в Алмали, той уволнява всички гърци, които работят при него.

След смъртта на Апостола през 1873 г., Домбровски трябва да потъне в нелегалност, тъй като се разкриват връзките на Славянския комитет с революционните комитети в района. Той заминава в Сливен при свои сънародници от разпуснатия Казак-алай на Михаил Чайковски.

От този момент нататък съпругата му не знае нищо за него. Започват да се носят легенди, че е бил в състава на авангардни разузнавателни части на Руската армия. По спомени на стари ябълковци, когато е в ход Руско-турската освободителна война, Домбровски ръководи прекъсването на жп линията срещу кантон N26 в Алмали. По този начин транспортирането на Сюлеймановите войски става невъзможно.
За последен път графът е видян в Казанлък, в един отряд в помощ на руските войски.

Българските приятели и близките на Домбровски смятат, че е загинал в сражение. Буйна натура, той е имал още от млад белег от сабя по лицето си. Съпругата му Елена се омъжва повторно през размирната 1876 г. за чеха Любор Байер. Той работил по същите онези шосета, които Домбровски наемал. Байер осиновява сина на инженера и му дава солидно образование. След Освобождението Любор е техник при градското управление на Пазарджик. После той планира и ръководи изграждането на изгорялата Стара Загора.

Баба Елена Златкова-Домбровска-Байерова умира на 75-годишна възраст в София. С нея изчезва и историята на легендарния й съпруг граф Станислав Домбровски. Старата жена не казва нищо пред роднините си за своя пръв съпруг. Вероятно, ръководена от разбирането, че голямата любов и голямата мъка са винаги мълчаливи.

Днес в рода на полския граф Станислав Домбровски има предимно юристи, инженери и хора, посветени на изкуството. Юристката Лилия Лулчева и нейната сестра инженер Станислава Домбровска са правнучки на революционера. Бащата на Лилия и Станислава - Димитър Домбровски, е единственият внук на полския граф. А негови праправнуци са известната юристка Ина Лулчева и братовчедките й, педагожката Мария Трифонова-Костова, инженер Биляна Трифонова-Златкова, а също Драгомир, Пламен и Наталия Курдови. Майката на Ина, Лилия Лулчева разказва, че фамилията е благодарна на к. п. н. Петър Ив. Петров, който пръв хвърля през 80-те години на миналия век по-обилна светлина върху живота и революционния път на граф Станислав Домбровски.

Ученият, който е възхитен от цялостната му личност, посвещава на поляка възторжено стихотворение.
Лилия Лулчева споделя, че подобно на прадядо си обича да пътува, но България е държавата, без която не може. Нейната внучка Яна Даскалова също е юристка. Момичето завършва с отличие на 22 години Сорбоната, но се връща да работи в София. “Фамилията, която води началото си от прадядо Станислав, е задружна, казва Лилия. Братовчедите ми Христо и Станислав са свързали живота си с изкуството. Христо Курдов е артист, а съпругата му Розалинда е цигулар. Станислав Курдов е галерист в Благоевград. От родословното ни дърво се вижда че в рода ни, заедно с прадядо Станислав са още четирима, които носят неговото име.”

Аристократична фамилия от сръбски произход, крале на Прилеп. В изворите от края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век вече има по-конкретни податки за братята Вълкашин и Йоан Углеша, известни от съчинението на Мавро Орбини с фамилното име Мърнявчевичи.

Фамилен герб на Мърнявчевичите

За техния произход днес се знае малко повече от това, което е съобщил Мавро Орбини в „Царството на славяните”, допълнено от Константин Иречек с податки от Дубровнишките архиви. Традицията свързва потеклото на братя Мърнявчевичи със Зета, Херцеговина, Срем, Враня, Далмация и България. Независимо от техния произход (сведенията за него имат предимно легендарен характер) и от административните длъжности, които двамата братя изпълнявали в сръбската държава около средата на XIV век, безспорно е, че политическото им издигане през третата четвърт на века е свързано със земите в Македония, където тяхното присъствие се проследява още от 40-те и 50-те години.

Василий Лупу е един от най-видните молдавски князе, князувал продължително дълго време (1634 - 1653) на Яшкия трон, издигнал престижа на Молдовското княжество пред Високата порта и съседните държави.

Княз Василий Лупу - литография

В румънската историография съществуват големи противоречия относно народностния произход на този княз. Напоследък немският историк Франц Бабингер, след дълги и упорити изследвания, установи с две съобщения пред Румънската академия в 1927 година, че Василий Лупу действително е роден в село Арбанаси, но не в това до Търново, както погрешно мислеха румънските историографи, а в това при Разград, наречено Бей-арнаутлар или Голямо Арбанаси, а днес прекръстено Пороище. От името на селото - Арбанаси, се вадеше заключението, че Василий Лупу е от албански произход. Обаче днес вече е установено, че в това село е имало заселници македонски българи от Костурско.

На 10 май 1634 г. Василий Лупу е назначен за молдавски княз от Високата порта срещу големи парични суми. Като такъв той престоява близо 20 години, което е било рядкост по онова време. Василий Лупу е показал особен интерес към своята родина България и към всичко българско. В това няма нищо чудно, защото Василий Лупу не само че произхожда от родители българи от село Пороище, но и сам е роден в това село през 1597 г.

Още баща му Никола Кочов показва живо внимание към българския манастир “Зограф” в Света гора. В една черква в молдавския град Васглуй е намерена позлатена сребърна чаша (потир) с български надпис, който гласи, че е подарена от бащата на Василий Лупу през 1630 г. за църквата “Св. Георги” в Зографския манастир. Тази традиция на бащата продължава и синът. През 1641 г. Василий Лупу подарява на Зографския манастир няколко чифлика отвъд реката Прут, т. е. в Бесарабия. На 26 март 1651 г. той подарява пак на Зографския манастир богатия румънски манастир “Добровец” с обширните негови имоти.

С големи жертви към Цариградската патриаршия Василий Лупу сполучва да вземе мощите на Св. Параскева, които са били символ на българското величие и са свързани с най-големия възход на Българското царство през времето на Иван-Асен II, който ги е пренесъл в Търново, поради което и светицата наричат Света Параскева Търновска. Именно тях поискал през 1641 г. молдавският княз и ги поставил в построения от него храм “Три светители” в Яш на 13 юни 1641 г. В тази църква се намират княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена Тудоска и синът им Стефан Вода.

При храма в Яш Василий Лупу създава училище и установява първата печатна преса през 1639 г., където е издадена първата печатна книга в Молдовското княжество, а през 1640 г. той открива там академия “Василиана” - висше училище за латински и славянски езици.)

Василий Лупу не забравя и своето родно село. В специално решение на Цариградската патриаршия селото Арнауткьой до Разград, днес Пороище, е било извадено от властта на владиката от Червенска епархия и освободено от всякакви парични и други задължения към нея, като го обявяват за “патриаршеско и ставропигално място”, което е било особена чест за него време. Също така той нарежда да се отпечатат редица църковни книги на български език, предназначени за отвъд Дунава.

Княз Стефан Вода Лупу

Василий Лупу има два брака - с Тудоска Бочук, и с Василиса. От първия му брак има един син - Стефан Вода, по-сетне също княз на Молдова и една дъщеря - Розанда. От втория си брак има още една дъщеря - Мария, омъжена за литовския принц Януш Радзивил. Василий Лупу почива през 1661 г. в Цариград. Княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена и синът им Стефан Вода, се намират в построената от Василий Лупу църква “Три светители” в Яш.

Известен род, водещ началото си от средновековния деспот Момчил. Той е роден в Родопите и няма знатен произход. Първоначално е сформирал разбойническа чета в областта и е разграбвал граничните райони между България и Византия, за което е бил преследвен и от двете държави. Тогава потърсил убеждище в Сърбия и служил на крал Стефан Душан. През 1343 г. помогнал, заедно с дружината си на Йоан VІ Кантакузин, за което той го провъзгласил за негов васал в областта Меропа. По-късно противниците на Кантакузин го удостоили с титлата деспот, за да се обърне срещу своя покровител. Въпреки това Момчил водил напълно самостоятелна политика и създал собствена държава с център град Ксанти. През 1344-1345 г. предводителят на селджукските турци емир Унер бег, заедно с Йоан VІ Кантакузин разгромил Момчил и далеч по-малобройната му армия в битката при Перитор (7 юли 1345), където безстрашният предводител намерил смъртта си.

След гибелта на знаменития родопски владетел през 1345 г. тримата синове на сестра му Стоянка - Вълко, Пейчо и Нико - се установяват в с. Факия, Бургаско. Потомците на Момчил започват да се наричат Беленовци, по-късно - Бимбелови. В техните задължения влизала охраната на пътищата в Странджа и служба в султанския обоз по време на война. Този им статут на два пъти ги прави близки с монарсите. През 1512 г. един от потомците на Момчил - Пейчо Овчаря, спасява живота на бъдещия султан Селим ІІ, за което получава от него специални отличия - шапка и чанта, предавани от поколение на поколение.

Маринчо Бимбелов - Страшния

През 1713 г. друг Бимбелов - Вълко, оказва гостоприемство на избягалия в Турция шведски крал Карл XIІ, който го кани заедно с хората му в личната си гвардия. Шведският крал кумувал на сватба на Бинбелови и оттам в рода се появило името Кральо. Синът на Вълко - Маринчо също е известен воевода и си спечелва прозвището Страшния. Бимбеловци участват и в ликвидирането на кърджалиите и са сред близките съратници на Индже войвода.

Надгробна плоча на Маринчо Бимбелов - Страшния

Най-известният представител на фамилията е свързан с нея по майчина линия. Става въпрос за Стефан Димов, наречен Стефан Караджа . Той е роден на 11 май 1840 г. в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболско. Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. Побеждава по време на сватба прочутия турски борец Гаази Плиса. Укрива се известно време, преследван от турците, след което емигрира в Румъния, а после постъпва в Първа българска легия в Белград.

Стефан Караджа

Няколко пъти преминава Дунава с революционни задачи. През 1867 г. постъпва във Втората българска легия. През 1868 г. я напуска и заминава за Румъния. Там се среща с Хаджи Димитър. На 6 юли двамата начело на чета от 129 души минават Дунав при село Вардим. В боя в местността Канлъдере край Вишовград Стефан Караджа е ранен тежко и e пленен от изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция. След това, на 12 юли, е откаран в Търново и по-късно в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден съд, наречен криминален съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 31 юли 1868 г. е обесен. Погребан е от баба Тонка Обретенова, която запазва черепа му.

Последният по-известен представител на фамилията е Кралю Бинбелов. През 1960 г. в Рим той става олимпийски вицешампион по борба.

Родът Корвин произхожда от много древен рицарски род - Корвин, разпространен в Унгария, Полша, Прусия, Литва и Русия.

Фамилният герб на Корвините

Родовата легенда сочи, че във времето на Император Тиберий центурионът Валесий Месала бил предизвикан на дуел от един франкски пълководец. Когато застанали един срещу друг, един черен гарван кацнал на шлема на Валесий. Той с лекота победил франка и приел гарвана за покровител на рода си, като приел името Corvinus (лат.гарван). На фамилията принадлежи и унгарският крал Матиаш I Корвин.

Барон Алфред фон Корвин-Вержбитски

Корвин-Вержбитски е пруски клон на рода, дал редица офицери. Именно един от тях - барон Алфред фон Корвин-Вержбитски е член на военната свита на княз Александър I Батемберг, пристига в България от Дармщат заедно с княза. През 1884 - 1885 г. е командир на лейбгвардията (личен на Н.В. конвой) и като такъв участва в Сръбско-българската война.

Източници: http://pridvorni.blog.com